Новини

БХГ

МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА
ИВАН МИЛЕВ


Стари черги, алафранги, разпятия, невести, шевици, богатири, змейове, шарени стомни, черен хляб, огнени колесници…приказки и легенди… Свързваме ги с жътварските песни, с молитвите и заклинанията, с обредите и кукерския танц, с ритуалите, чиято забравена същност ги е превърнала в елегия. Те са част от света на нашето въображение, от детските спомени, от фриволната емоция, в която странно се преплитат реалност и измислица, духовно смирение и бурни страсти. Те са и носталгия по нещо безвъзвратно отминало и съвременно усещане за неопределеното нещо, което ни липсва. Музика, изцеление, отчаяние, безсъница, прошка – видими образи на невидими неща. Малцина са успели да проникнат там. И там са останали завинаги. Сред тях е магическият свят на художника Иван Милев. Той е в истинския смисъл на понятието рожба на своето време; на българската душевност, на една епоха, лутаща се между земята и небето, между ралото и абсурдните илюзии, между легенди и драми.
За трийсетте си години живот Иван Милев /1897-1927/ остава неизменно свързан с две взаимнопроникващи се измерения на своето детство - страст и тъга, езическа сила и самотност, житейска философия и приказност. Събрани в едно те водят младежа с печалните очи към онова негово изкуство, което ще шокира, завладява и възторгва. То започва още от отделенията, когато дори учителите го наричат художник и се плашат от неубозданото му въображение, преминава през Северния фронт и двудневната му изложба в Казанлък /1917/, следва го в малката стая на родопското училище в с. Горски извор /1919/ , за да не му даде повече покой, за да го принуди, както казва Николай Райнов да рисува, сънувайки с отворени очи. Следва павилионът в Борисовата градина и Художествената академия /1920/ и шестте години, в които трябва да събере образите на душата си.
Успял да обхване както никой друг родното, усетил чудодейната ритмика на старите предания и песни, проникнал в трепета на безименните иконописци и марангози, в звучността и причудливата форма на орнаменти и шевици, Иван Милев с езическа страст търси корена на тяхната благочестивост. С тревожно безпокойство са обсебени неговите мадони, овчари и гъдулари. Сватбата, годежът, танцът и жътвата като стари, прастари, уморени от времето ритуали, с бавно провлачено движение добиват своите очертания чрез изразителната линия и вълшебната звучност на цветовете. Всички те водят Иван Милев, като в състояние на транс, към приказните видения, вселили се в тревогата на реалното. Той сам създава легенди, безмълвни като надеждата.
Вглъбени или носени от вихъра на въображението, демонично застинали с огромни трескави очи или пристъпящи като на свещенодействие, неговите герои носят онзи дух, който е символ на вечните ценности в човешкия живот и природата, наследени от забравените ни прадеди. Всяко движение, всеки жест, ритъм и цвят имат определен смисъл, превръщащ условността в удивителна понятност. А там някъде изчезва границата между легендата и живота. Там майката, годеницата, Крали Марко, жътварят, Ахинора, детето, бежанците … и самият той се срещат с вечността.


Марин Добрев